10 март 2013 г.

Ден като живот.


Ден като живот. Събуждаш се сутринта, и до вечерта вече си умрял. А около теб се случват толкова много неща. В първия момент си част от тях, вътре в тях, а в следващия те са толкова далечни, че чак те погубват. Имат лек привкус на джинджифил, първоначално натрапчив, но с постепенното топене в устата стават все по-сладки, и по-сладки, докато накрая наистина не умреш и не се събудиш в един паралелен свят, където нищо от това сиво ежедневие, което до сега е било част от живота ти, не се превърне в нищо повече от спомен.
И ето тази привечер, сутринта наистина изглеждаше като един наистина далечен спомен. Бе мъглява, което може би се дължеше на факта, че прекомерната употреба на алкохол, води до временна или перманентна загуба на памет. Тази мартенска вечер Ейдън Брайс бе типичен пример за тази теория, която със сигурност няма да откриете в който и да е философски учебник, дори да се юрнете да търсите, което честно казано се съмнявам да направите.
Надали остана нощно заведение в техния квартал, което предната вечер двамата с Лиз да не посетиха. Снощния му, или по-скоро моментния му махмурлук, му навя лошия спомен от онова прекрасно, или може би ужасно място в Маями.
   
The Delano – произнася се Дѐлано, а не Делáááно, както правя аз - е още по-скъп нощен бар и от La Bastille, където вчера с Лиз неуспешно се опитахме да минем лимита на кредитните си карти. Работата е там, че е от веригата на някакъв мъж чието име и фамилия, така и не си направих труда да запомня. Клиентелата на Delano се състои от брокери от Оушън Драйв, хора на рекламния бизнес и business groupies. Не срещаш и една усмивка. За коктейлите, обстановката и жените в The Delano плащаш майка си и баща си. Но тогава решихме, че няма да си броим парите

13 януари 2013 г.

Мистър Х.// Маркъс Леон


- Не ме интересува, че тя е нова. ИСКАМ Я! – изкрещя в слушалката на телефона си мистър Х.
В продължение на половин час водеше абсолютно излишен спор с мениджъра на фирмата си. Маркъс Леон бе решил, че ще има това момиче, и щеше да го има. Беше просто въпрос на време, и мениджъра му бе наясно с това. Въпреки това той се опитваше да обясни на Маркъс всички последици, до които може да доведе едно такова назначаване на момиче, което няма опит в този бранш, и че ако тя се изложи това ще почерни името на собственика на Рикарди, но това по никакъв начин не интересуваше Маркъс. Той бе твърдо решен, че това момиче, ще бъде негово и вероятно в идните двадесет и четири часа, това щеше да е така.
- Виж сега, Каталина ще бъде новото момиче в Каса Рикарди, и ти не можеш да направиш нищо по въпроса Танър. Ще я видя след час, и ще подпишем договора, без значение дали си съгласен, или не.
 Затръшна телефона, без дори да го интересува, че прекъсва мениджъра си по средата на изречението.
Изключително мразеше някой да спори с него, според него неговата дума бе закон, и ако някой я прекрачи той би трябвало да бъде наказан както подобава. Вярно не му се щеше да налага Танър с камшик, или пък да го бие на коляно, но все пак, той трябваше да знае че думата на мистър Х е закон, и той не трябва да я прекрачва.
Маркъс прокара пръсти през косата си, след което се огледа в отражението в огледалото срещу него. Мъжът в него бе изключителен. Външността му напомняше за аристократичен род от началото на миналия век, чертите му бяха груби, но за сметка на това изящно красиви. Малко хора успяваха да устоят на този тъй син и тъй смразяващ поглед, който имаше.
Досадния звук от говорителите изпищя, и вниманието на Х се фокусира отново на заобикалящия го свят.
- Сър, колата Ви чака. – чу се гласа на Клер от рецепцията.
Маркъс взе сакото си от коженото кресло, и се отправи към асансьора. В кабината не беше сам, видя любимата си подчинена, и няколко други момичета. Всички разбира се, му се усмихнаха широко, все пак той бе човека който ги бе приютил, който ги изхранваше в момента, и който им плащаше заплатите.
Черният Крайслер бе паркиран пред главния вход на хотела, като шофьора – господин Лорънс чакаше до задната врата. Отвори я, след което изчака шефа му да се качи и потегли към центъра на града, където бе най известният стриптийз в града, където се продаваха най-желаните танцьорки, най-скъпите проститутки и най-елитните куртизанки. Там нямаше грешен избор, всяко момиче бе златна мина само по себе си. Всички бяха добри, но за най-добрите се плащаше не само с пари. Господин Х знаеше какво иска, и определено щеше да се бори за него до последно, не бе от хората които се отказват.
Когато пристигнаха всички го поздравяваха по име, повдигаха си чашите за тост, и се усмихваха дружелюбно, въпреки че голяма част от тях всъщност го мразеха, че обираше най-добрата стока, която се предлагаше.
Зае обичайното си място в края на залата, от където имаше най-добрия изглед към всички пилони и сцената. Бе дошъл тъкмо на време, Каталина още не бе излязла на подиума. Значи щеше да се наслади на представлението й. Девойката която излезе бе прелестно красива. Маркъс знаеше че е хубава, но не подозираше, че е чак ТОЛКОВА хубава. Изведнъж всяка част от тялото му се напрегна, и електричество мина през него. Тази жена определено щеше да е негова. Щом можеше да го накара да настръхне само докато я гледа, един Бог знаеше какво щеше да му се случи, когато започне да го задоволява.
Движенията й бяха премерени, изящни и напълно перфектни, сякаш бе правила това през целият си съзнателен живот. Наистина не би предположил, че това й е първото публично излизане. Програмата й бе кратка, но за сметка на това зашеметяваща. Със сигурност би дал всичко което може, за да има това момиче. Ако щеше Танър да мрънка в продължение на месеци, жена като тази непременно щеше да допринесе за повдигане на рейтинга на хотела. Не се съмняваше, че Афродита би завидяла за нейната красота. След бурни аплодисменти, и особена доза неподходящи и неуместни реплики, момичето се върна зад сцената.
Маркъс не искаше да си губи и затова повика управителя. Нямаше намерение да увърта, затова започна да говори по същество.
- Искам я на масата си след две минути… - заповеднически каза Маркъс, след което допълни – И бутилка скоч, и по-бързо.


30 декември 2012 г.

Вайълет Оз и Валъри - кабинета по Отвари.


Вайълет Оз, и проекцията й – Валъри крачеха редом една до друга по коридора в подземията. Имаше доста ученици, които ги смятаха за близначки, но истината знаеха малцина. Влязоха в кабинета по Отвари, заеха две съседни места, и помахаха на професора, когато той влезе в стаята. 
Крис Милър им се усмихна, след което започна с урока си. Докато Вайълет старателно си водеше записки в един тефтер, Валъри не отделяше погледа си от Питър Смит. Намираше го за особено привлекателен, незнайно по какви причини. Вайълет се засмя леко на целия този театър, след което продължи да пише. Попиваше всяка дума, която излизаше от устата на Крис. Усилено се опитваше да е между първите от дома Игнис, да влезе в групата на Перфектите, и да спомогне с печеленото на купата на домовете.
Инициативата с отговорите пое Даниел, след което се включи и Питър Смит. Валъри игнорираше всички, но след като Питър прочете за СД3, тя изръкопляска, сякаш е казал нещо, което го няма написано в същия учебник, като нейния. В отговор Вайълет поклати глава и вдигна ръка, след като Крис й даде думата, тя със равен тон, и точна дикция прочете: 
- Стандартна добавка 4  се използва само в някои отвари, причиняващи експлозии. Представлява връхчетата на магарешкия бодил. Поставя се винаги директно в разтвора, без предварителна подготовка. 
Мисълта за експлозия достави едно особено щастие на Вайълет и проекцията й, които си размениха поглед, в който явно личеше, че мислят да използват СД4 и то в много скоро време.
- Госпожице Оз, предполагам не се надявате да изслушам и проекцията ви, за да дам допълнителни точки на вас и на дома ви? 

Репликата на преподавателя предизвика вълна на смях у всички ученици. Валъри погледна Крис, и лепна една сърдита физиономия на лицето си. Вайълет остави химикалката, и се обърна към професора:
- Професор Милър, смятам, че Вие повече от всички други можете да потвърдите, че Мис Валъри, създава проблеми, както на мен, така и на Вас. 
Репликата дошла от Вайълет определено разсмя всички присъстващи, освен проекцията й. Завъртя очи, показвайки, колко не й е приятно да я игнорират, и още повече пък да я пренебрегват. Скръсти ръцете си, като сърдита учителка в началното училище, и с високомерен тон каза:
- Крайно ми е неприятна дискриминацията Ви, господин Милър. Сега, ако ме извините, ще си вървя.
Проекцията погледна към Вайълет, която само щракна с пръсти и проекцията изчезна, оставяйки лека златиста мъгла след себе си.



23 декември 2012 г.

Вайълет Оз.


(Jennifer Lawrence)

Чуха се леки стъпки по мраморния под на дългия и широк коридор, на седмия етаж, на Bucknerr Center. Точно като излязла от черно бял филм, бе гледката пред очите на Вайълет. По белите стени на коридора нямаше нищо. Нито насочващи табели, нито петна, камо ли картини. Досущ като някоя стара болница от началото на миналия век. Като се замисли Ви, Bucknerr Center бе точно такова заведение. Е, не точно болница, но си бе лечебен център. По коридорите му се разхождаха най различни доктори, с длъжности и специалности които Ви дори трудно изговаряше. Но какво можеше да се очаква от едно малко петнадесет годишно момиче? 

*  *  *

- Доктор Евънс, госпожица Оз е тук. – меланхолично каза секретарката на психотерапевта на Вайълет. 
Джоузеф Евънс, или както повечето му пациенти го наричаха – Джо, бе завеждащият по психотерапия в Bucknerr Center в последните десет години. Бе един от най добрите лекари в областта, в специалността си. Особено често спрягано бе името му из детската психотерапия.  
- Кой е дошъл? – попита с дрезгавия си глас Джо. 
- Госпожица Оз, Вайълет Оз сър. – повтори отново жената зад бюрото с явно фалшив ентусиазъм. 
Отново се чу гласа на лекаря от говорителя на телефона, канейки момичето в кабинета си. Ви стана от креслото в приемна и се отправи към кабинета на д-р Евънс, в който бе влизала десетки пъти. 
Кабинета на Джо Евънс бе просторен. Имаше гледка към центъра, и доста голяма част от забележителностите на града. Кметството, музея, църквата. Все сгради с невероятна архитектура. Вайълет обичаше да гледа през големите френски прозорци и да се взира в преминаващите по улицата хора. Правеше го още от както беше на едва на 6 години.
- Вайълет…– започна доктора, като огледа момичето от глава до пети. – прекрасна си.  
Лека руменина се плъзна по бузите на госпожицата, винаги когато Джо й правеше комплимент тя се изчервяваше като пет годишно дете. Прокара едната си ръка през дългата си тъмно руса коса, като я остави да падне свободно от едната страна на лицето й в опит да прикрие зачервените си бузи. 
- Настанявай се свободно.– покани я доктора, след което той зае своето място е голямо кожено кресло с извити подлакътници. В ръцете си държеше файла с данните на Вайълет – в него бяха всичките му записки от техните сеанси, нейни рисунки като по малка, спомени от родителите й – всичко.
Ви зае обичайното си място. Отпусна се върху барбаронито, усмихна се на Джоузеф и прехапа нервно долната си устна.
- Джо… - започна плахо Вайълет. От няколко дни само един въпрос й се въртеше в главата, но се страхуваше как д-р Евънс ще реагира на чутото, но все пак тя бе дошла да говори с него точно заради това, така че все пак трябваше да се престраши и да изплюе камъчето. – Джо, някога искало ли ти се е да не си се раждал? – каза го по уверено от колкото очакваше, а после допълни – Защото напоследък се чувствам точно така. 
Джоузеф я погледна видимо обезпокоен от чутото току що. Животът на Вайълет не бе лек, но такива мисли бяха недопустими – помисли си Евънс. Постави файла на Ви на масата пред него и впи погледа си право в светлите й очи.
- Ще ми разкажеш ли, какво точно те доведе до тази мисъл скъпа? Животът ни прави по силни Вайълет, а на теб този живот ти е даден, защото си достатъчно силна да го живееш.
Думите на психотерапевта, като че ли поуспокоиха Оз, но натрупалото се в последните дни напрежение, не можеше да изчезне толкова лесно. 
- Става дума за Бенджамин– подхвана Ви, но веднага след произнасянето на името се чу тежка въздишка от устата на Джо. Вайълет я игнорира и продължи спокойно. – Мисля, че го изгубих. Изгубих го, Джо… Той вече не е мой. 
След като изрече и последните си думи, гласът й премина в шепот, и то доста неясен от придошлите хрипове от гръдния й кош. 
Видимо разстроена, Ви обви ръце от двете страни на главата си. Всяка мисъл преминаваща през нея бе свързана с Бенджи. Момчето по което бе хлътнала още от началното училище. Спокойно можеше да се каже, че Бенджамин Максимилиан Трети бе детската любов на Вайълет Оз.
Бенджи се бе преместил с родители си от Мемфис, Тенеси в този малък град в Небраска, и то няколко къщи по-надолу от дома на Вайълет и семейството й. Като любезни и добронамерени съседи, каквито всъщност бяха семейство Оз поканиха новодошлите съседи на вечеря. Тогава за първи път Ви проговори съвсем спокойно с човек от срещуположния пол. До преди тази вечеря всичките й разговори с момчета на нейната възраст бяха караници и заяждания, но непринуденият разговор между Бенджи и нея за вида на сладоледа на вечерята промени този неин навик.
Сходните характери, многото общи интереси и часове прекарани заедно ги бяха превърнали в доста близки приятели, въпреки че за Вайълет винаги бе нещо повече от просто приятелство. При нея имаше любов. Тя го обичаше.
- Не можеш да изгубиш някого, който никога не си имала. – думите му се забиха като остриета в душата на Ви, изваждайки я от нейните мисли.
Трудно й бе да приеме думите на д-р Евънс, въпреки че не можеше да отрече, че това което бе казал бе напълно вярно. Бенджамин никога не е бил неин. 
Джоузеф изчака няколко минути докато Вайълет в действителност проумее какво точно й казва той, след което продължи:
- Не можеш да започнеш нова глава от живота си, ако продължаваш да препрочиташ последната.
Едно от незаменимите качества, които правеха Джоузеф Евънс такъв професионалист бе, че винаги казваше каквото мисли и то винаги бе истина. Смяташе, че връзката пациент-лекар е много важна, и много добре знаеше, че за да издържи колкото се може по-дълго една връзка, тя трябва да се гради на доверие, и точно това целеше да постигне с пациентите си. Доверие.
Вайълет знаеше точно за какво говори терапевта й. Трябваше да го забрави, надяваше се, че след като влезе в „Академията” нещата ще се променят, и че ще бъда твърде заета с други неща, та няма да й се налага да мисли за Бенджамин.  
- Защо не ми разкажеш повече? – започна Джоузеф.
Вайълет свали ръцете си, като ги постави върху бедрата си. Всеки спомен свързан с Бенджи я нараняваше. Не само заради загубеното, ами и заради разбитите надежди и провалените очаквания. Ви свали черния ластик от ръката си и прибра косата си в стегната опашка. Отпусна се свободно във фотьойла, пое дълбоко въздух, задържа го малко, след което издиша и започна да говори. 

*  *  *

След като Вайълет приключи разказа си за отминалите няколко седмици, тя стана от мястото си и се върна обратно пред големият френски прозорец. Нуждаеше се от няколко минути мълчание, за да се поуспокои. Доктор Евънс също знаеше това, затова докато Ви се бе вторачила в стъклото пред нея, той записа още някои неща от днешния сеанс към файла й. Джо любезно й предложи нещо за пиене, като й посочи малка висока маса, върху която бяха разположени няколко бутилки и поднос с чаши. Както винаги, не желаеше да е невъзпитан.
Вайълет все бутилката с вода, като напълни чашата си до половината. Отпи две глътки и погледна отново Джоузеф.
- Е, сега ще ми кажеш ли защо започна да го отбягваш? – попита с открито любопитство психотерапевта, след като се увери, че Ви е емоционално стабилна за да продължи разговора – Да не би да го мразиш? 
Вайълет седна до него на мекия диван, като се обърна на една страна, за да има визуален контакт с него. Сплете пръстите на ръцете си и ги постави на малкото празно пространство между нея и Джо.
- Да отбягваш, не винаги значи да мразиш. – спря са момент, колкото да си поеме дъх и продължи. – Не го мразя. Мразя всички спомени, които ми остави, след като си тръгна. Отбягването в моя случай май значи, че го искам, но не е редно.
Вперените един в друг погледи помагаха на Джоузеф да разбере и поне малко да почувства част от това, което в момента изпитваше Вайълет. Такива силни и трудно контролируеми емоции най-често се наблюдаваха точно при хора като нея – млади, жизнени, пълни с енергия. Всички тези чувства, не трябваше да се крият, те бяха факт, и просто трябваше да се примирим с тях, и  да ги приемем.
Вайълет сведе глава, сякаш почувствала вина, че е казала повече от необходимото. Доктор Евънс хвана ръцете й все още със сплетени пръсти в шепите си. Джо изчака Вайълет  отново да повдигне глава и проговори.
- Трябва да му кажеш какво чувстваш – тонът му бе равен, а в гласа му ясно се долавяше необходимата увереност. – Няма да ти е лесно, но със сигурност не е невъзможно. Трябва да изкараш тези чувства над повърхността.
Джоузеф се бе вторачил право в очите й, опитвайки се да разбере какво изпитва в момента Вайълет. Беше непосилно човек в действителност да разбере какво се крие зад този пленителен неин поглед .
- Просто се плаша от самотата. – отвърна плахо Ви, леко засрамена от това си признание.
Топла приятелска усмивка се разля по лицето на психотерапевта. 
- Ти никога няма да бъдеш сама Вайълет Оз. Имаш приятели, имаш роднини… Имаш мен. – дори за миг Джоузеф не се поколеба в думите си, защото те бяха безусловната истина. – Дори всички други да те предадат, аз винаги ще съм на твое разположение, стига да имаш нужда от мен.

12 декември 2012 г.

Тъмнина.


Тъмнина. Непрогледна и зловеща. Плашещи звуци от клоните на старите изсъхнали дървета по края на пустата улица в края на изоставения град.
 Шум. Оглушителен и монотонен. И изведнъж светлина, съпътстваща от покартителна тишина. Последната улична лампа, преди завоя към лудницата започна да премигва, като се чуваше толкова силно, сякаш стар ръждясал влак минаваше покрай някое село по средата на нощта. Под слабата светлина на лампата лесно се виждаха нежните черти на тъмната и ниска фигура.
 Малко момче с русолява коса стоеше изправено под лампата. Тъмните му очички блестяха. Една сълза се отрони от дясното му око, като бавно се стече по бузата му, стигна ясно изразената му брадичка, и падна върху прашасалата улица. 
- Съжалявам мамо! – потърка окото си, с едната си ръчичка, докато махаше на сянката в далечината с другата. 



11 декември 2012 г.

Вайълет Оз - Париж.

Que voulez-vous?*- чу се тънък женски глас от слушалката на телефона. 
Un taxi. De l`hotel au cente, s `il vous plais.** – отвърна Вайълет. 
- Le taxi va vous attendre dans dix minutes, mademoiselle Ozz.*** – отговори момичето от рецепцията, с ясно доловим френски акцент. Прие благодарностите на Вайълет и затвори телефона. 
Днешният ден вървеше по план. Вайълет тъкмо бе приключила закуската си, и сега щеше да се отправи към центъра, на един от градовете, които трябваше да проучи. Беше дошла с конкретна цел, и нямаше да си тръгне докато не я изпълни, дори ако това значеше, че ще преобърна всеки антиквариат в града. Вече бе облечена и напълно готова за дългият ден, който и предстоеше, затова направо се запъти към асансьора. 
Таксито бе отпред точно в девет и четвърт. Вайълет се настани нареди на шофьора да кара към Площада на Републиката. Трафикът навън бе убийствен особено толкова рано сутрин. Червени светофари, задръствания… истински ад. 
След двадесет минути таксито отби на една улица и Вайълет слезе. Едвам изминала няколко стотин метра по посока на една малка католическа църква, вниманието на Вайълет бе приковано от смътно познат мъжки глас на сантиметри зад нея. Точно преди да се обърне лек ужас се изписа на лицето й. Марк стоеше пред нея и се смееше. 
Боже.. Изкара ми.. Ангелите, дяволите… Всичко ми изкара – скара му се тя, след което го прегърна приятелски. – Какво търсиш тук? Да не би някоя французойка да ти е омаяла главата? – шеговито попита Ви. 
 _____________________________________________________________________
* - Какво ще желаете?
** - Такси. От хотела до центъра, моля.
*** - Таксито ще Ви чака след десет минути, госпожице Оз.



2 декември 2012 г.

Изгубено съкровище.

Стоиш там. Наблюдаваш я, гледаш как хората се отнасят с нея, и виждаш как той е до нея и я обича. Тогава се сещаш, че преди това си бил ти, този който й е помагал за всичко. Сещаш се за това и цялата вълна от спомени ти носи болка, защото чак сега осъзнаваш какво си изгубил. Тогава дори не помисли колко много ще я боли. Мислеше само и единствено за своето измислено щастие. Но в живота е така. Действаме, а после мислим до какво биха довели постъпките ни. Тъжно е, но ние сами сме си го направили така.


25 ноември 2012 г.

Доживотен урок.


Тогава го видях. Държеше я за ръка, и нежно шепнеше в ухото й. Сигурно й обещаваше света. Тя бе заслепена от красотата на думите му. Усмихваше се толкова наивно. Вероятно вярваше, че е той е истински принц. Явно не се бе запознала с тъмната му страна.Онази страна, която с която се бях запознала отдавна. Тази която ме нарани. Която ме накара да се чувствам обичана, след което ме захвърли в неистов купнеж, и накрая ми донесе болка. Точно онези спомени, които преди това бяха мигове от Рая, се превърнаха в истински кошмар. Милите думи звучаха отново и отново в ума ми, забиваха се като остриета в него и оставяха кървави дири. Обещанията, надеждите.. всичко отиде по дяволите. 
Ти не си се променил. Ще разбиеш и нейното сърце. Аз се научих да не вярвам на такива като теб.. и тя ще се научи. Повдигаш глава и ме виждаш. Аз се усмихвам широко, и ти помахвам. Виждаш, че съм щастлива, но отказваш да повярваш, че мога да бъда щастлива и без теб. Истината е, че никога не съм била по радостна. Благодаря ти за ценния урок, който ми даде. Ще го помня завинаги.




3 ноември 2012 г.

Летен спомен.


Края на деня наближаваше. Но това по абсолютно никакъв начин не можеше да осуети желанието на господин Джулиъс Долтън да се наслади на една изключително калорична, сладка и тъй желана наслада. Сладолед. Само при мисълта за него устата на Джулс се пълнеше със слюнка. От толкова време ме се ядеше, но така и не намираше време да отиде до любимия си сладоледен салон, който беше само на 20мин пеша ходене от апартамента му. А ето, че сега му се откриваше прелестна възможност да го направи. Случайният сблъсък на него и най-добрата му приятелка от детството, с която не се бяха виждали от 2 години, в  ботаническата градина преди няколко дена.
Джулиъс си вървеше с умерена крачка надолу по улицата. Сладоледеният салон, вече се виждаше в далечината. Сякаш желанието час по скоро да вкуси сладоледа си, Джулс леко забърза темпото си, в нещо средно между  бърза крачка и бавно ходене, което отстрани изглеждаше абсурдно смешно. Отвори врата на заведението, с  толкова излишна сила, че прикова погледите на повечето му клиенти, които в случая се оказаха малки деца със родителите си. Влизането бе сигнализирано и с мелодичният звук на една малка камбанка.
Джулс се настани на една от свободните маси в средата на заведението, с изглед към вратата, като си поръча един тоник, докато чака Дилия да се появи. Надяваше се да се появи по-скоро защото усещаше вече вкуса на Страчитела в устата си. 
На съседната маса с лице към мен стоеше малко момче с пясъчно русо коса. До него бе момиче с по тъмна от неговата коса, но с осезаема прилика в чертите. „Сигурно са брат и сестра” – помисли си Джулс. В същото време се чу отново мелодичният звън от камбаната, който прикова  погледа на Джулиъс.
Прекрасна както винаги! – поздрави я Джулс, след като Дилия се доближи достатъчно, че да може да го чуе. – Тези двамата не ти ли приличат на нас… преди.. 15 години? – попита я Джулс, посочвайки скрито децата, които до преди малко бе наблюдавал.


1 ноември 2012 г.

Наталия Сазиков Несвицки.


Nadia Esra

Казват, че една история изгубва по нещо с всяко разказване. Ако това е така, то тази история не е изгубила нищо, защото се разказва за първи път.
Тази история е такава, че ще накара някои хора да забравят недоверието си. Ако аз не бях аз и това не се случваше на мен, и аз щях да бъда сред тях.



- Наталия Сазиков Несвицки. - издекламира момичето с равен тон. - Н-Е-С-В-И-Ц-К-И . - повтори фамилията си, тъй като всички допускаха грешки при изписването й. 
Полицая записа името й в досието пред него. Погледна момичето и отново върна погледа си върху бланката пред него.
- На колко години сте? - попита той, посягайки към чашата си с кафе.
- Седемнадесет.. - отговори Наталия.. премигна няколко пъти, поклати глава и се обърна към полицая - Осемнадесет.. - поправи се тя. 
Полицая я погледна многозначително повдигайки едната си вежда. Тя посочи големия електронен часовник на стената и се усмихна.
- До преди 4 минути бях на седемнадесет, сега съм на осемнадесет. – долавяше се някаква нотка на скръб в гласа й - Днес имам рожден ден. - обясни Наталия и седна на металната скамейка в ъгъла. 
Пазителя на реда оправи, възрастта й в картона, и прелисти няколко страници напред в досието. Прокашля се, и с дрезгав глас каза:
- Честит рожден ден
Несвицки игнорира поздравлението му. Облегна се удобно, въпреки че метална скамейка изобщо не влизаше в списъка за удобни места, и се вторачи в часовника. По принцип си бе такава. Избухлива, раздразнителна, лек непукист. 
Тик - так. Тик - так. Звука беше дразнещ. Цялата тишина, която можеше да докара до лудост съвсем нормален човек, и това отвратително тиктакане.
Полицая продължи да попълва всевъзможни неща към файла на Наталия. 
- Ела насам - повика я той по едно време. - Трябва да се разпишеш.
Нат се надигна от мястото си, като си помогна с едната ръка. Надигна глава, и видя отражението си в рефлексната повърхност на прозореца. Косата й бе под всякаква критика. Червилото й се бе изтрило, черни молив размазал, а спиралата разтекла. Поклати глава срещу образа и притъпи напред към полицая. Пое химикала който той й подаде, и с калиграфския си почерк разписа местата, който той и показа. 
- Благодаря - отвърна той, подпечата нещо и допълни - А сега ме последвай!


* * *


Валеше сякаш из ведро, когато Наталия излезе от клиниката. Дългата й червена коса бе свободно пусната по гърба й. Още щом стъпи на улицата, усети промяната. Въздуха, хората, града... бяха се променили за отминалите четири години. За първи път излизаше зад клопката на тухлените стени.
Цялата гледка около нея, я накара да се усмихне. Забързаните хора, обновения град. За мен бяха плашещи, но вероятно и аз бих била доволна, ако видя нещо ново от сърдитите физиономии на лекарите и медицинските сестри, както и да видя хора, различни от пациентите в клиниката. Навън ги нямаше решетките, нямаше ги болничните лампи и извратено щастливите психолози и психиатри. 
Наталия стоеше на тротоара с куфар в ръка, под десетките литри вода, изсипващи се върху нея.
Нямаше достатъчно пари за да вземе такси, нямаше и телефон да звънне на някого, пък и нямаше на кого. Вдигна глава и погледна нагоре към небето. Каза девиза си наум и тръгна надолу по улицата.