Наталия Сазиков Несвицки.

Nadia Esra

Казват, че една история изгубва по нещо с всяко разказване. Ако това е така, то тази история не е изгубила нищо, защото се разказва за първи път.
Тази история е такава, че ще накара някои хора да забравят недоверието си. Ако аз не бях аз и това не се случваше на мен, и аз щях да бъда сред тях.



- Наталия Сазиков Несвицки. - издекламира момичето с равен тон. - Н-Е-С-В-И-Ц-К-И . - повтори фамилията си, тъй като всички допускаха грешки при изписването й. 
Полицая записа името й в досието пред него. Погледна момичето и отново върна погледа си върху бланката пред него.
- На колко години сте? - попита той, посягайки към чашата си с кафе.
- Седемнадесет.. - отговори Наталия.. премигна няколко пъти, поклати глава и се обърна към полицая - Осемнадесет.. - поправи се тя. 
Полицая я погледна многозначително повдигайки едната си вежда. Тя посочи големия електронен часовник на стената и се усмихна.
- До преди 4 минути бях на седемнадесет, сега съм на осемнадесет. – долавяше се някаква нотка на скръб в гласа й - Днес имам рожден ден. - обясни Наталия и седна на металната скамейка в ъгъла. 
Пазителя на реда оправи, възрастта й в картона, и прелисти няколко страници напред в досието. Прокашля се, и с дрезгав глас каза:
- Честит рожден ден. 
Несвицки игнорира поздравлението му. Облегна се удобно, въпреки че метална скамейка изобщо не влизаше в списъка за удобни места, и се вторачи в часовника. По принцип си бе такава. Избухлива, раздразнителна, лек непукист. 
Тик - так. Тик - так. Звука беше дразнещ. Цялата тишина, която можеше да докара до лудост съвсем нормален човек, и това отвратително тиктакане.
Полицая продължи да попълва всевъзможни неща към файла на Наталия. 
- Ела насам - повика я той по едно време. - Трябва да се разпишеш.
Нат се надигна от мястото си, като си помогна с едната ръка. Надигна глава, и видя отражението си в рефлексната повърхност на прозореца. Косата й бе под всякаква критика. Червилото й се бе изтрило, черни молив размазал, а спиралата разтекла. Поклати глава срещу образа и притъпи напред към полицая. Пое химикала който той й подаде, и с калиграфския си почерк разписа местата, който той и показа. 
- Благодаря - отвърна той, подпечата нещо и допълни - А сега ме последвай!

* * *

Валеше сякаш из ведро, когато Наталия излезе от клиниката. Дългата й червена коса бе свободно пусната по гърба й. Още щом стъпи на улицата, усети промяната. Въздуха, хората, града... бяха се променили за отминалите четири години. За първи път излизаше зад клопката на тухлените стени.
Цялата гледка около нея, я накара да се усмихне. Забързаните хора, обновения град. За мен бяха плашещи, но вероятно и аз бих била доволна, ако видя нещо ново от сърдитите физиономии на лекарите и медицинските сестри, както и да видя хора, различни от пациентите в клиниката. Навън ги нямаше решетките, нямаше ги болничните лампи и извратено щастливите психолози и психиатри. 
Наталия стоеше на тротоара с куфар в ръка, под десетките литри вода, изсипващи се върху нея.
Нямаше достатъчно пари за да вземе такси, нямаше и телефон да звънне на някого, пък и нямаше на кого. Вдигна глава и погледна нагоре към небето. Каза девиза си наум и тръгна надолу по улицата.