Ден като живот.

Ден като живот. Събуждаш се сутринта, и до вечерта вече си умрял. А около теб се случват толкова много неща. В първия момент си част от тях, вътре в тях, а в следващия те са толкова далечни, че чак те погубват. Имат лек привкус на джинджифил, първоначално натрапчив, но с постепенното топене в устата стават все по-сладки, и по-сладки, докато накрая наистина не умреш и не се събудиш в един паралелен свят, където нищо от това сиво ежедневие, което до сега е било част от живота ти, не се превърне в нищо повече от спомен.

И ето тази привечер, сутринта наистина изглеждаше като един наистина далечен спомен. Бе мъглява, което може би се дължеше на факта, че прекомерната употреба на алкохол, води до временна или перманентна загуба на памет. Тази мартенска вечер Ейдън Брайс бе типичен пример за тази теория, която със сигурност няма да откриете в който и да е философски учебник, дори да се юрнете да търсите, което честно казано се съмнявам да направите.

Надали остана нощно заведение в техния квартал, което предната вечер двамата с Лиз да не посетиха. Снощния му, или по-скоро моментния му махмурлук, му навя лошия спомен от онова прекрасно, или може би ужасно място в Маями.
    The Delano – произнася се Дѐлано, а не Делáááно, както правя аз - е още по-скъп нощен бар и от La Bastille, където вчера с Лиз неуспешно се опитахме да минем лимита на кредитните си карти. Работата е там, че е от веригата на някакъв мъж чието име и фамилия, така и не си направих труда да запомня. Клиентелата на Delano се състои от брокери от Оушън Драйв, хора на рекламния бизнес и business groupies. Не срещаш и една усмивка. За коктейлите, обстановката и жените в The Delano плащаш майка си и баща си. Но тогава решихме, че няма да си броим парите