Вайълет Оз.

(Jennifer Lawrence)

Чуха се леки стъпки по мраморния под на дългия и широк коридор, на седмия етаж, на Bucknerr Center. Точно като излязла от черно бял филм, бе гледката пред очите на Вайълет. По белите стени на коридора нямаше нищо. Нито насочващи табели, нито петна, камо ли картини. Досущ като някоя стара болница от началото на миналия век. Като се замисли Ви, Bucknerr Center бе точно такова заведение. Е, не точно болница, но си бе лечебен център. По коридорите му се разхождаха най различни доктори, с длъжности и специалности които Ви дори трудно изговаряше. Но какво можеше да се очаква от едно малко петнадесет годишно момиче? 

*  *  *

- Доктор Евънс, госпожица Оз е тук. – меланхолично каза секретарката на психотерапевта на Вайълет. 

Джоузеф Евънс, или както повечето му пациенти го наричаха – Джо, бе завеждащият по психотерапия в Bucknerr Center в последните десет години. Бе един от най добрите лекари в областта, в специалността си. Особено често спрягано бе името му из детската психотерапия.  

- Кой е дошъл? – попита с дрезгавия си глас Джо. 

- Госпожица Оз, Вайълет Оз сър. – повтори отново жената зад бюрото с явно фалшив ентусиазъм. 

Отново се чу гласа на лекаря от говорителя на телефона, канейки момичето в кабинета си. Ви стана от креслото в приемна и се отправи към кабинета на д-р Евънс, в който бе влизала десетки пъти. 

Кабинета на Джо Евънс бе просторен. Имаше гледка към центъра, и доста голяма част от забележителностите на града. Кметството, музея, църквата. Все сгради с невероятна архитектура. Вайълет обичаше да гледа през големите френски прозорци и да се взира в преминаващите по улицата хора. Правеше го още от както беше на едва на 6 години.

- Вайълет…– започна доктора, като огледа момичето от глава до пети. – прекрасна си.  

Лека руменина се плъзна по бузите на госпожицата, винаги когато Джо й правеше комплимент тя се изчервяваше като пет годишно дете. Прокара едната си ръка през дългата си тъмно руса коса, като я остави да падне свободно от едната страна на лицето й в опит да прикрие зачервените си бузи. 

- Настанявай се свободно.– покани я доктора, след което той зае своето място е голямо кожено кресло с извити подлакътници. В ръцете си държеше файла с данните на Вайълет – в него бяха всичките му записки от техните сеанси, нейни рисунки като по малка, спомени от родителите й – всичко.

Ви зае обичайното си място. Отпусна се върху барбаронито, усмихна се на Джоузеф и прехапа нервно долната си устна.

- Джо… - започна плахо Вайълет. От няколко дни само един въпрос й се въртеше в главата, но се страхуваше как д-р Евънс ще реагира на чутото, но все пак тя бе дошла да говори с него точно заради това, така че все пак трябваше да се престраши и да изплюе камъчето. – Джо, някога искало ли ти се е да не си се раждал? – каза го по уверено от колкото очакваше, а после допълни – Защото напоследък се чувствам точно така. 

Джоузеф я погледна видимо обезпокоен от чутото току що. Животът на Вайълет не бе лек, но такива мисли бяха недопустими – помисли си Евънс. Постави файла на Ви на масата пред него и впи погледа си право в светлите й очи.

- Ще ми разкажеш ли, какво точно те доведе до тази мисъл скъпа? Животът ни прави по силни Вайълет, а на теб този живот ти е даден, защото си достатъчно силна да го живееш.

Думите на психотерапевта, като че ли поуспокоиха Оз, но натрупалото се в последните дни напрежение, не можеше да изчезне толкова лесно. 

- Става дума за Бенджамин– подхвана Ви, но веднага след произнасянето на името се чу тежка въздишка от устата на Джо. Вайълет я игнорира и продължи спокойно. – Мисля, че го изгубих. Изгубих го, Джо… Той вече не е мой. 

След като изрече и последните си думи, гласът й премина в шепот, и то доста неясен от придошлите хрипове от гръдния й кош. 

Видимо разстроена, Ви обви ръце от двете страни на главата си. Всяка мисъл преминаваща през нея бе свързана с Бенджи. Момчето по което бе хлътнала още от началното училище. Спокойно можеше да се каже, че Бенджамин Максимилиан Трети бе детската любов на Вайълет Оз.

Бенджи се бе преместил с родители си от Мемфис, Тенеси в този малък град в Небраска, и то няколко къщи по-надолу от дома на Вайълет и семейството й. Като любезни и добронамерени съседи, каквито всъщност бяха семейство Оз поканиха новодошлите съседи на вечеря. Тогава за първи път Ви проговори съвсем спокойно с човек от срещуположния пол. До преди тази вечеря всичките й разговори с момчета на нейната възраст бяха караници и заяждания, но непринуденият разговор между Бенджи и нея за вида на сладоледа на вечерята промени този неин навик.

Сходните характери, многото общи интереси и часове прекарани заедно ги бяха превърнали в доста близки приятели, въпреки че за Вайълет винаги бе нещо повече от просто приятелство. При нея имаше любов. Тя го обичаше.

- Не можеш да изгубиш някого, който никога не си имала. – думите му се забиха като остриета в душата на Ви, изваждайки я от нейните мисли.

Трудно й бе да приеме думите на д-р Евънс, въпреки че не можеше да отрече, че това което бе казал бе напълно вярно. Бенджамин никога не е бил неин. 

Джоузеф изчака няколко минути докато Вайълет в действителност проумее какво точно й казва той, след което продължи:

- Не можеш да започнеш нова глава от живота си, ако продължаваш да препрочиташ последната.

Едно от незаменимите качества, които правеха Джоузеф Евънс такъв професионалист бе, че винаги казваше каквото мисли и то винаги бе истина. Смяташе, че връзката пациент-лекар е много важна, и много добре знаеше, че за да издържи колкото се може по-дълго една връзка, тя трябва да се гради на доверие, и точно това целеше да постигне с пациентите си. Доверие.

Вайълет знаеше точно за какво говори терапевта й. Трябваше да го забрави, надяваше се, че след като влезе в „Академията” нещата ще се променят, и че ще бъда твърде заета с други неща, та няма да й се налага да мисли за Бенджамин.  

- Защо не ми разкажеш повече? – започна Джоузеф.

Вайълет свали ръцете си, като ги постави върху бедрата си. Всеки спомен свързан с Бенджи я нараняваше. Не само заради загубеното, ами и заради разбитите надежди и провалените очаквания. Ви свали черния ластик от ръката си и прибра косата си в стегната опашка. Отпусна се свободно във фотьойла, пое дълбоко въздух, задържа го малко, след което издиша и започна да говори. 

*  *  *

След като Вайълет приключи разказа си за отминалите няколко седмици, тя стана от мястото си и се върна обратно пред големият френски прозорец. Нуждаеше се от няколко минути мълчание, за да се поуспокои. Доктор Евънс също знаеше това, затова докато Ви се бе вторачила в стъклото пред нея, той записа още някои неща от днешния сеанс към файла й. Джо любезно й предложи нещо за пиене, като й посочи малка висока маса, върху която бяха разположени няколко бутилки и поднос с чаши. Както винаги, не желаеше да е невъзпитан.

Вайълет все бутилката с вода, като напълни чашата си до половината. Отпи две глътки и погледна отново Джоузеф.

- Е, сега ще ми кажеш ли защо започна да го отбягваш? – попита с открито любопитство психотерапевта, след като се увери, че Ви е емоционално стабилна за да продължи разговора – Да не би да го мразиш? 

Вайълет седна до него на мекия диван, като се обърна на една страна, за да има визуален контакт с него. Сплете пръстите на ръцете си и ги постави на малкото празно пространство между нея и Джо.

- Да отбягваш, не винаги значи да мразиш. – спря са момент, колкото да си поеме дъх и продължи. – Не го мразя. Мразя всички спомени, които ми остави, след като си тръгна. Отбягването в моя случай май значи, че го искам, но не е редно.

Вперените един в друг погледи помагаха на Джоузеф да разбере и поне малко да почувства част от това, което в момента изпитваше Вайълет. Такива силни и трудно контролируеми емоции най-често се наблюдаваха точно при хора като нея – млади, жизнени, пълни с енергия. Всички тези чувства, не трябваше да се крият, те бяха факт, и просто трябваше да се примирим с тях, и  да ги приемем.

Вайълет сведе глава, сякаш почувствала вина, че е казала повече от необходимото. Доктор Евънс хвана ръцете й все още със сплетени пръсти в шепите си. Джо изчака Вайълет  отново да повдигне глава и проговори.

- Трябва да му кажеш какво чувстваш – тонът му бе равен, а в гласа му ясно се долавяше необходимата увереност. – Няма да ти е лесно, но със сигурност не е невъзможно. Трябва да изкараш тези чувства над повърхността.

Джоузеф се бе вторачил право в очите й, опитвайки се да разбере какво изпитва в момента Вайълет. Беше непосилно човек в действителност да разбере какво се крие зад този пленителен неин поглед .

- Просто се плаша от самотата. – отвърна плахо Ви, леко засрамена от това си признание.

Топла приятелска усмивка се разля по лицето на психотерапевта. 

- Ти никога няма да бъдеш сама Вайълет Оз. Имаш приятели, имаш роднини… Имаш мен. – дори за миг Джоузеф не се поколеба в думите си, защото те бяха безусловната истина. – Дори всички други да те предадат, аз винаги ще съм на твое разположение, стига да имаш нужда от мен.