Право казваха хората, че няма нищо по хубаво от мил жест или само една единствена прегръдка от близък за теб човек. Малките жестове можеха да направят и най-черния миг в най тъмната вечер нещо по специално. Имаше някаква магическа част в тях, нещо специално.
Може би излязло то Нарния, или не знам, сигурно скрито в гардероба отлежало уиски.
Това нямаше никакъв смисъл, но ми хареса как се връзва с представата ми за магическо. Наистина намирах нещо вълшебно в Нарния и в уискито. Може би е от днешния празник знам ли? В крайна сметка на кого му пука за мен и моите 52 отклонения.
Сега важна е принцесата.
Та… сгушена в прегръдките на момчето, с което спокойно можеше да се каже че е отраснала Амелия се чувстваше в свои води. Беше защитена. Нещо което харесваше, но рядко получаваше от годеника й – Принца.
- И ти ми липсваше. – тази искра между тях бе способна да запали пожар, който да опустоши всичко наоколо.
Двамата бяга прекалено щастлива двойка, даже бих казала извратено щастлива двойка. Беше болезнено. Не можех да понеса толкова много романтика на едно място.
Амелия се радваше на присъствието на Кени до нея. Рядко имаха възможността да се заедно, и се наслаждаваха само на присъствието си някой път. Гледайки някой романс, или четейки някои от любимите цитати, прекарваха часове.
- Сватбата наближа… - сподели принцесата.
Истината е, че нямаше търпение да се омъжи, и да седне на престола за да натрие носовете на онези зверове, ‘родителите’ й, но просто не можеше да пренебрегна факта че сърцето й принадлежеше на друг, който не бе мъжа с който щеше да се обвърже.
- Защо всичко е толкова объркано?! – Амелия отправи въпроса си, не към Кен, а по скоро към онази кучка Съдбата, която пишеше автобиографичната книга на принцесата, като доста често бъркаше драмата с комедията. – Искам отново да е както преди!
Няма коментари:
Публикуване на коментар