Мъжа се обърна към нея и се протегна към ключа на стената. Чу се мелодично щрак, и старата прашасала лампа светна. По лицето на мъжа се появи объркване и съмнение. Дяволитата усмивка изчезна и устните му се свиха в жалко подобие на крива усмивка. Веждите му се сключиха, придавайки още по-сериозно изражение на лицето му. Загаси цигарата си в стената, без да се интересува от това, че може да повреди стария немски тапет в пастелен цвят. Погледна девойката, която бе нахлула в малката му барлога с недоверие. Стори му се, сякаш видение, дошло от никъде.
- – Аделай! - гласа му бе груб и дрезгав, но се долавяше някаква нотка на радост.
Тя се свлече на земята немощна, останала без надежда, без мечти. Беше съгласна с твърдението, че човек е богат, когато може да каже, че е получил всичко от живота.
Точно в такъв момент се намираше тя. Готова да умре заради Игор, от радост, че го вижда отново след толкова време. Лицето й бе изопнато от глад, скулите й можеха да прорежат меката й, и бяла кожа. Игор пристъпи към изнемощялото й тяло, прокара пръсти под главата й, като леко я повдигна, и я сложи върху коленете си. Застанали двамата пред камината под слабата светлина на лампата, сгушени един до друг, вперили поглед към догарящото дърво в камината. Топлината идваща от нея сгряваше премръзналото тяло на Аделай.
Игор нежно гледаше косите й , като се заиграваше с отделни кичури коса. Двамата не искаха нищо друго, освен да бъдат заедно.
Чу се стържещ звук и вратата се отвори отново.
- – Хайде, трябва да тръгваме! – провикна се мъж с набола брада на средна възраст.
Няма коментари:
Публикуване на коментар