Алени капки - част първа

Температурата навън бе няколко градуса над нулата. Градът още спеше, а навън се вихреше невероятна виелица. Вятъра брулеше клоните на дърветата по улиците и създаваше илюзия за минусови температури.

Аделай.. Малката и крехка Аделай. Имаше жалко подобие на палто върху себе си. Цялото изтъркано и в кръпки. По лицето й имаше рани, част от тях заздравели, а от други още се стичаха алени капки кръв по пелена от бял сняг. Едвам стоеше на краката си, но тичаше. Опитваше се да стигне на време. Не трябваше да закъснява. Игор я чакаше.

За момент Аделай се замисли. Спря и падна на земята, сгушена в дрипавата дреха. Дали Игор я помнеше.. Та преди години тя бе малкото русо момиче, което вярваше. Което се надяваше, което имаше воля. В момента тя лежеше на снега, немощна, тъжна, предала се. Емоциите й трудно биха могли да се опишат, а дори ако аз самата ги представя, на дали бихте могли да вникнете в нейния Ад.

Болеше я! Всяка част от тялото й. Различни по вид и големина рани се шареха по бледата й, премръзнала кожа. Някои от тях бяха сравнително „стари” придобити преди 2 дена, различаваха се по това, че по краищата им вече се бе образувала коричка, а синините бяха започнали да избледняват.

Но нищо! Нищо не можеше да опише душевната болка, която изпитваше Аделай. За няколко секунди тя изпита десетки чувства, някои от тях с неясен произход. Варираха от: гняв, ярост, омраза, самосъжаление, надежда и още други, но накрая завършваха с агония.

А тя бе толкова крехка, лесно ранима, някак наивна, по един детски начин, но все пак достатъчно силна за да се изправи и да продължи напред към целта. Изправи се бавно, като си помогна с едната ръка. Отърси снега от дрехата си и продължи напред с нови сили.

Снега бе лек и силният вятър, който го носеше, затрудняваше ориентацията на Аделай. Ставаше все по светло и по-светло, слънцето скоро щеше да се появи, и ако Игор още я чакаше, тя щеше да повярва, че мечтите се сбъдват.

Вдигна погледа си, и видя в далечината стария склад на Игор, в който той оставаше, когато идваше в малкия град по работа. Намираше се точно пред една улична лампа, в съседство на изоставената гара.

Забърза крачка, обнадеждена, че не е закъсняла, и че той може би е все още там. Вярваше, че Игор е там, облегнат на креслото пред камината, разлиствайки книга или вестник, докато пуши лулата си, със  една задоволна усмивка. Спомените за отминалите години я убиваха малко по малко, въпреки че те бяха единственото нещо за което да се хване.

Оставаха десетина метра, и Аделай ги взе със сетни сили. Открехна вратата и видя тъмен силует до запотения прозорец в дъното на импровизираното входно антре. Излизаше дим от устата му. Съдейки по фигурата, Аделай го оприличи на мъж, в края на четиридесетте години. Слабата светлина идваща от прозореца до него, силно подчертаваше острите черти на лицето му. От далеч се виждаше наболата му брада, и онази дяволита усмивка, която  красеше лицето му, когато беше замислил нещо, което бе убеден, че ще успее.

-         – Игор! – опита се да го повика Аделай, но само сподавени тихи звуци излязоха от устните й.